Лежа на ръба на кревата, над пропастта, зейнала отвътре; плъзгам се по нишката на светоусещането, която ще се скъса и се вкопчвам в спомените...Вкопчвам се в Него, за да не падна в пропастта, далече от всичко човешко...

Не искам да забравям езика му, който ни свърза и раздели; моретата, които са и

Океани

Огромни

Огледала

         Счупени вече

Оглеждат

Остатъци:

         Достойнство, Власт, Любов и Сълзи, Сънища, Упреци и Нежност. Всичко накуп и нищо....

Облаците, които експлоадират над сградите и валят; дълго и уморително плачат в косите и телата ни, плъзгат се по устните и влизат вътре, преглъщаме ги, дори под крилата на чадърите, това промива мислите от мръсотията на времето, която винаги разделя! Кой ни радели(??!) Кой позволи НАС, а после ни уби... Не вярвам на себе си, че това е урок...че всеки човек, който срещаш е просто lesson, твой личен... и сега – next level. Винаги има какво да вземеш, много е, когато има какво да дадеш! Когато сънищата са толкова цветни, колкото и аурата на дъжда....

- Някъде там пазя от твоето лято!Но вълните ме отнасят далеч, все по-далече....