Бавно си отиваш от мен като скреж, гравирала стъклото с ледени цветя-стопяват се с един дъх. Да те запазя още малко в мен. Малко златисто-сини лъчи за напред. Имам нужда да дишам, а сякаш не живея без теб.... една пуста, мрачна действителност. Вечна зима е душата ми. Вечен покой. Вечен сън спят сетивата ми. Чакат пролетта на твоето завръщане...

Разбирам, че бих те чакала вечено дори, докато е още неузряла младостта и любовта ни трябва да вземем от живота всичко. Без тебе няма „всичко”. Без теб е повече от „нищо”  Трябваше ли да те загубя, за да те обожавам (?).

Сутрин се събуждам и след кафето имам нужда от дозичка теб, доза от твоя свят – but your heaven’s a lie. Моят път не е твоят, този свят не е моят, а това не си ти. Беше само сън, от който не искам да се будя! ...Дори това да значи смърт....

Seni seviyorum.