Още след първата глътка усещам как кофеинът се разлива по тялото ми, играе си с невромедиаторите...отварям очи по-широко, кръвта ми вече кипи. Отдавна се е е съмнало, но е тихо. Няма никой. Ти-хо. Преодолявам желанието да се пльосна обратно, да се върна там, където е топло, мирише на омекотител и мечтите се превръщат в сън. Сън, който някога е горял от действителност, а сега аз го контролирам. Брр студено е като декемврийска нощ и настръхвам, краката ми са перманентно хладни, а пръстите ги сгрявам в шепи, но напразно. От час съм пуснала една песен на риплей докато умори сетивата ми и спра да я усещам като музика. Сама съм. Най-сетне с мислите си. От три години насам ги чувам, но ги запушвам в някоя артерия за после. Това "после" трябва да е днес, а няма какво да си кажем. Паузата се разтегля още и още, докато не се скъса някъде, твърде дебела и еластична е.Трескаво се мъча да изтръгна въздишка поне, началото е важно, колкото и краят. Мълча все така на себе си. От сега ще свиквам  да правя кафе само за моя мозък, който ще се събужда сам. Чаят само моят език ще пари, докато стигне до гърлото. От днес започвам след края. Ново броене, като ново училище без учители. Това трябваше да е най-свободната сутрин от три години насам, а няма по-самотна и тъжна от нея. Изгрява за никой. Само защото трябва.
Когато си влюбен не можеш да спиш, но когато обичаш най-прекрасните сънища са в ръцете му;
Когато си влюбен не усещаш глад, но когато обичаш си ненаситен вълк;
Когато си влюбен искаш да го видиш пак, но когато обичаш не искаш да се разделяте.
От днес съм сама. От днес до следващото броене. Трябва да е обратно.