Накиснала съм съзнанието си/ мозъка , прането си- мръсните чорапи от вчерашното ходене из горите и върховете; още мириша на влажна гора и студено.
Реклами, бълващи все същото умопомрачително чурулик-писук, което завинтва мозъка ти с острото свредло на отвращение  към продукти, търговски марки...бляк.
Пътят беше изумрудено гладък и зелен. Още не валеше, но с виолетов отенък. После тръгнахме из калта нагоре край един строеж  - поредният билдинг проект за удобство на английските дъртофелници и за сметка на кислорода.Огромна маса беше изсмукана от земята и в зеещата дупка пъплеха багери и мръсни обувки.Тъжно. Още по-тъжното беше нагоре - хиляди иглолистни дръвчета се валяха в игличките си и съхнеха нарязани на парчета. Това масово клане изтерза пътя ни.
Заваля. Приличахме на огромни розови и сини костенурки с дъждобраните и раниците. Аз носех най-тежката и едни череши, които така и никой не опита преди окончателно да ферментират.Имаше минзухари. Минахме през потоци, тресавища, "марули" (цяла плантация). Стреляхме с пистолт и бяхме с мокри крака. Изпотявахме се и гърлата ни пресъхнаха.Накрая стигнахме хижата след часове накъсано дишане и полупочивки. Усещах всяка артерия по тялото ми как работи, съвсем ясно, как се пълни с кръв и после я изтласква. Хижата беше чиста. (Прекалено много за хижа), празна и спокойна. точно до мъничкото езерце.
Това беше първият ми преход. Очарователното беше на другия ден. Стигнах почти до края. Не се отказах да вървя нагоре и нагоре, без да се обръщам назад, понякога пълзяща на четири крайници в снега над пропастта под мен; пропадах надълбоко и не ми пукаше, че имам страх от виоко, а мускулите ми са пълни с млечна киселина. Само исках да стигна там, където тишината оглушително пука, водата ти причинява изтръпване на зъбите и цианоза, има прекалено много камъни и си толкова близо до Бог. Толкова близо до нищото, че ти се иска да умреш от радост.